Обичта – смисъл на човешкото съществуване
Психология и философия 26.11.2017
Въпросът за смисъла на човешкото съществуване се дискутира от много философи, вълнувал е хората хилядолетия назад във времето. Според немско – американския психоаналитик и философ Ерих Фром отговорът на този въпрос определя дали човекът ще следва пътя на щастието и удовлетвореността или този на неудовлетворението и борбата. Той вярва, че животът макар и труден може да стане привлекателен и лесен като се опитаме да му дадем смисъл. Крайната цел на пътуването, според него, е да развием най – ценното умение, което е дар за човека – любовта му към живота.
„Осъзнатата човешка изолираност без обединителната сила на обичта става източник на срам. Същевременно тя е източник на чувство за вина и на страх.”
Такова състояние на срам и виновност е описано в библейския разказ за Адам и Ева. След като вкусили от „дървото за познаване на доброто и злото”, освободили са се от първоначалната животинска хармония с природата и са станали човешки същества, като видяли, че са голи – „се засрамиха"...Възприемайки своята изолираност, те си остават чужди един на друг, понеже не са се научили да обичат (ясно е от факта, че Адам се защитава, като обвинява Ева, вместо да се опита да се грижи за нея)
„Човекът от всички възрасти и епохи е изправен пред решаване на един и същи въпрос: как да преодолее изолираността, как да се приобщи към света, как да надмогне собствения си индивидуален живот и да намери удовлетворение.”
Въпросът е еднакъв за всички и за първобитния човек, тръгнал да търси подслон в пещерите, и за съвременния човек като големия мениджър тръгнал да покорява международните търговски пазари. Основата обаче е една – смисълът на човешкото съществуване. Отговорът на този въпрос може да бъде различен в зависимост от индивидуалното ниво на развитие на всеки човек. Някои ще потърсят алкохола и опиатите като средство за преодоляване на изолираността, други работата, трети приятелите, но те едва ли ще решат изцяло проблема със самотата. На това ниво възниква само пристрастяване и подчинение. Човекът пристрастен към алкохола остава в негово подчинение и ако не избяга от това подчинение ще се разпадне като индивидуалност.
Много често в ежедневните си разговори употребяваме фрази като: „Обичам шоколад”, „Обичам да пазарувам”, „Обичам да пътешествам”, „Обичам родителите си”, „Обичам децата си”, „Обичам приятелите си”, „Обичам Бог”, но замисляме ли се какво означава наистина ОБИЧТА. Фром казва, че главното е каква взаимност имаме впредвид, когато говорим за ОБИЧ – дали става дума за зрялата обич, при която цялостта на личността се запазва или за нейните неразвити форми, като привързаност, подчинение, идолопоклоничество, при които индивидът остава в подчинение на някой друг човек, вещ, материя, някой „велик учител” или общност.
Фром е категоричен, че преодоляването на чувството за изолираност става единствено, ако човекът открие своята цел в живота.
Но докато се борим да станем уникални и единствени, ние в същото време имаме и нуждата да сме заедно с други вещи или хора, а така може да попаднем лесно в капана на някаква общност, авторитет и др. Влизайки в такава общност или група по интереси, започваме да се придържаме към изградените в нея правила и конвенционални норми и постепенно губим възможността за изграждане на собствени възгледи и ценностна система. След време, в случай на неуспех, започваме да прехвърляме отговорността за нашите избори върху други хора или институции, постепенно се отдалечаваме от собственото си „АЗ”, докато всъщност целта на нашия живот е да опознаем себе си, да се самоопределим, да открием нашата уникалност и неповторимост, нашите индивидуални способности, които ни отличават от другите хора и да ги приемем като дар, който не трябва да отхвърляме. В тази връзка, според Фром, основната задача на човека е да създаде сам себе си, като по този начин той се освобождава от тревожността, неудовлетвореността, чувството си за изолираност и постепенно спира да се бори както със себе си, така и с другите, и със системата.
Най – решителната стъпка за избавяне от изолираността е способността ни да обичаме.
Любовта не е емоция, нито зависи от откриването на обект за това. Тя е творческата способност на човека, която трябва да се развива като необходимост и основна част на индивидуалността на всеки от нас. Тя е елемент, част от характера, от същността на индивида, която определя връзката и отношенията му с целия свят. „Обичта е активната сила у човека. Сила, която събаря стените, отделящи го от неговите събратя и едновременно обединяваща го с тях. Зрялата обич дава възможност на човека да преодолее чувството на изолираност и самота и същевременно да не накърнява личността си, да запази своята цялостност”. Тя е двустранен процес – от една страна две същества се сливат в едно, но от друга страна въпреки сливането те запазват собствената си индивидуалност.
Ако приемем, че обичта е активен процес се изправяме пред затруднението, дължащо се на тълкуването на думата „активност”. Например за активен се приема човек, който много работи, учи, спортува, действа, винаги постига някакъв външен резултат. Според Фром в този случай не се взема под внимание обаче мотивацията за активността. Например защо човек ходи на фитнес – за да изглежда добре, да поддържа здравето си и т.н. В този случай човекът е подтикван от амбицията си или комплексите си, което в крайна сметка е породено от страх и несигурност в света, в който живее и така без да се усети става роб на пристрастяването, а активността му всъчщност е пасивност, понеже той е в подчинение на амбицията си. От друга страна друг човек може да стои часове наред спокойно на пейката в парка и да съзерцава без да прави нищо, освен да наблюдава природата и да постига хармония и единение с нея. Но той се третира като „пасивен”, понеже „не прави”нищо, няма видим материален резултат. „Всъщност това съсредоточено съзерцаване е най – висша форма на активност, активност на духа, което е възможно само в условия на вътрешна свобода и независимост.” В единия случай имаме видим външен резултат, а в другия невидим.
„Зрялата обич е действие, изява на човешка сила и то само в условията на свобода – няма обич по принуда”. Обичта е активност, а не пасивност. Тя е „участвам”, а не „подчинявам” или „подчинявам се”. Тя е „Давам”, а не „Получавам”.
Според Фром обичта съдържа в себе си няколко елемента: грижа, отговорност, уважение и познание.
„Обичта е активна грижа за живота и за развитието на обекта на обичта.
Липсва ли такава грижа, няма обич...Същността на обичта е да се „труди” за нещо, т.е. да се грижи, „да го направи да расте”...обичта и трудът са неделими. Човек обича онова, за което се труди и се труди за онова, което обича.”
Отговорността, другият елемент на обичта, в наше време се разбира повече като дълг, нещо, което не зависи от нас, но ни е наложено да свършим. Но в истинския смисъл на думата, тя е напълно доброволен акт. „Да бъдеш отговорен, означава да си в състояние да бъдеш готов да отговаряш”. Бих допълнила с поговорката „Каквото посееш, това ще пожънеш”. Трябва да се научим да носим отговорност за мислите, думите и действията си. Така казва и лисицата на малкия принц от едноименното произведение на Екзюпери: „Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...”
Уважението в обичта означава, че когато човек обича трябва да е способен да види първо самия себе си, такъв какъвто е, да се възприеме като уникална индивидуалност, след което опознавайки обекта на обичта да го приеме такъв, какъвто е, без да се опитва да го подчинява или вкарва в някакъв шаблон. ”Аз искам любимия човек да се развива и да развива своята индивидуалност заради самия себе си, а не с оглед да служи на мен. Ако обичам другия човек, аз се чувствам един и същ с него или с нея, но с него (нея) такъв, какъвто е, а не какъвто ми трябва като обект за мое ползване.”
Не е възможно да уважаваш един човек, без първо да си го опознал.
„Грижата и отговорността са слепи, ако не ги води познанието. То би било празна буква, ако не е мотивирано от грижовността. Познанието е възможно само, ако се издига над грижата за себе си и възможността да се погледне на другия от неговата позиция.” Например един човек е ядосан, ние виждаме това. Ако познаваме добре този човек, ще знаем, че той всъщност се тревожи за нещо, чувства се може би самотен, а може би виновен. И тогава за нас ще е ясно, че неговият гняв е израз на нещо по – дълбоко, той по – скоро е страдащ човек, а не разгневен. Трябва винаги да търсим причините за емоционалните състояния надълбоко, те никога не са явни и ясни на повърхността. Само с изследване на дълбоките пластове на човешката душа можем да достигнем до познанието, необходимо ни да разберем себе си и другите.
Грижата, отговорността, уважението и познанието са взаимно свързани в темата за обичта.
Те са съчетание от качества, развити във висока степен у зрелия човек, у човек, който се е оформил като индивидуалност, развил е своите творчески способности, отказал се е от нарцистичните желания и мечти на Егото да бъде винаги първи, всезнаещ и всеможещ и е придобил скромност и смирение, основаващо се на вътрешна сила и стоицизъм, които са плод само на истинската творческа активност.
Използваните цитати са от „Изкуството да обичаш”на Ерих Фром
Lifecoach Centre